актуално
   предстоящо
   програми
   Граждани
   Образование
   Анализи
   издания
   цсп в медиите
   история
   мисия
   инициативи
   форум
   архив
Новото Средновековие
Капитал, 19-25 март 2005 г
Евгений ДАЙНОВ
Обществата са доказали своята наклонност да хлътват в подобни състояния тогава, когато са уплашени от някаква много голяма промяна. Стреснати от необходимостта да вземат решения в непознат свят, хората смъкват своята индивидуалност, включително съвестта, разума и свободата си, и ги дават на някого, който да им казва какво трябва да се прави. А такива кандидати винаги има. По силата на дадения им мандат да казват на всеки човек какво трябва да прави те превръщат целия апарат на властта в такова казване и в произтичащото от това наказване. В началото на ХХ век обществата, уплашени от модернизацията, хлътват в средновековни по своята същност убежища като комунизма, фашизма и нацизма. В края на века същото хлътване - този път в „етноса“, каквото и да значи това - стана в Африка, Югославия и СССР. В началото на XXI век тези процеси са вече глобални. Те съществуват във всички общества и във всички световни дебати. От едната страна е Религиозният фундаментализъм: искането религията да ти казва кой си, в какво да вярваш и какво да правиш. От другата страна е държавният фундаментализъм: искането държавата да ти казва кой си, в какво да вярваш и какво да правиш. Онова, което прави двата фундаментализма еднотипни, е ликвидирането на индивида - на правото на всеки отделен човек да решава кой е, в какво да вярва и какво да прави. Религиозен фундаментализъм изразяват онези мюсюлмани, които казват: отивай да убиваш американци, защото така ще станеш Божий инструмент. Фундаменталисти са и онези американци, които казват: ние сме в Ирак, защото Америка е Божий инструмент. В българския контекст фундаменталистко е твърдението: щом си мюсюлманин, значи си длъжен да гласуваш за ДПС; както и неговият смислов брат близнак: щом си българин, значи си длъжен да си православен. България засега успява да избегне интензивните форми на религиозен и/или етнически фундаментализъм. Не така стои въпросът с държавния фундаментализъм. Държавният фундаментализъм е заложен като цъкаща бомба в самата същност на бюрокрацията. Тя не е някаква загрижена за добрия живот трансмисия (по Хегел) между дефектните граждани и техния колективен дух, събран в държавата. Нито пък е безличностна и безстрастна (по Вебер) машина, гарантираща еднаквия достъп и координирането на обществените усилия. Нейната природа е друга. Бюрокрацията винаги осъзнава себе си като отделен от обществото организъм, защото функционира при специални условия. Не е изложена на ветровете, които брулят всички останали: вятъра на конкуренцията и вятъра на контрола. Държавната бюрокрация е винаги една и следователно не е на пазара - няма конкуренти. Затова благополучието на чиновника не зависи от неговата ефективност, а от умението да играе дворцови игри и да плете коридорни интриги. Всяка ефективност се наказва от системата, защото, ако тя внезапно стане ефективна, ще последва неудържим обществен натиск да бъде свита до онези размери, които би имала, ако беше частно предприятие. Вятърът на контрола не брули бюрокрацията по две прости причини. Първата - правителствата и министрите, номиналните нейни началници, подлежат на избори и следователно са временно явление. Втората - бюрокрацията не подлежи на никакъв ефективен конт­рол от гражданите, които на теория формират суверена, когото бюрокрацията следва да обслужва. Бюрокрацията е не само отделен от обществото субект, но е и убедена, че е от по-висш порядък. Иначе защо гражданинът ще ходи да се навежда пред гишетата на бюрокрацията, а не бюрокрацията отива да се кланя на гражданина? Тази фрапантна властова асиметрия се повтаря милиони пъти всеки ден и формира у бюрокрацията убеждението, че тя знае и може повече от останалите. А значи има правото да им нарежда какво да правят. Това е основата на държавния фундаментализъм. Щом си над останалите, то програмата, която следваш, е все повече разпореждания върху все повече хора. С появата на международни бюрокрации - европейската например - положението става неудържимо. Тя се еманципира окончателно както от политически, така и от граждански контрол по простата причина, че нито единият, нито другият са реално и всекидневно възможни. Как да контролирам заместника на помощника на асистента на помощника на заместника на някакъв секретар в някоя генерална дирекция в Брюксел, ако съм бакалин в шведско село? Само с подобен анализ може да бъде решен между другото деградиралият в крясъци спор за финансирането на европейски проекти в България. Този спор не е само български и нещата са ясни. Някакви хора разпределят гигантски средства, които не са тяхна собственост, в ситуация, при която никой не може да провери по документи какво става и никой не може да контролира как става онова, което става. Няма процедури на апел или арбитраж, няма омбудсман, а решението в крайна сметка е единолично и няма задължението да произтича от някакви експертни оценки на представените проекти. В среда, която създава условията всеки да прави, каквото си иска, рано или късно се появяват хора, които правят точно това. Когато става дума за власт, да правиш, каквото си искаш, означава да отнемаш права и свободи от индивидите, за да ги трупаш при теб. Точно това се случва с държавния фундаментализъм в световен мащаб. Решенията на политиците търсят Аспекта „Сигурност“ за сметка на аспекта „Свобода“ Ползвайки като основания заплахата от тероризма, държавите рязко разширяват периметъра и интензивността на своя конт­ рол, отнемайки от правото на индивида сам да решава. Тук има голяма парадигмална подмяна. Съвременната цивилизация не е онова, което е, защото е основана върху „сигурност“. Тя е онова, което е, защото е основана върху права и свободи. Пришпорвани от събитията обаче, политиците не се замислят по такива въпроси и започват да правят онова, което бюрократите винаги са смятали за най- правилно. Увеличаването на контрола е точно това, което бюрокрацията винаги е искала да прави, и днес е нейният звезден миг. Мощен съюзник на държавния фундаментализъм е склонността на уплашени (предимно от модернизацията) общества да произвеждат т.нар. Mорални паники Моралната паника - това е алогично, но агресивно обществено убеждение, че някаква категория хора застрашава обществото с начина си на живот и поведение. Че някакви индивиди, които са решили, че са еди-какви, вярват в еди-какво и следователно правят еди-що, са престъпници или врагове. В началото на миналия век в Австрия и Германия е имало морална паника на тема „евреи“ (които грабят трудовия народ и замърсяват неговата кръв). В разгара на комунизма има обществени паники, насочени към хората, знаещи западни езици („шпиони/диверсанти“). Днес в България има морална паника на тема „наркотици“ и на тема „порнография“. Всеки държавен фундаментализъм приветства и окуражава моралните паники, защото те обявяват за престъпници, т.е. за хора, подлежащи на наказващ конт­рол, групи хора, които не могат да бъдат съдебно преследвани по съществуващите закони (защото не са извършили престъпление). Логиката: „Този има еди-какъв начин на живот и ги говори еди-какви, а следователно ще извърши престъпление. Затова да спрем бъдещите му престъпления още сега, като му забраним да живее, както е решил, и да говори, каквото си иска.“ Държавата нарежда на все повече хора какво е редно да правят. Нито здравият разум, нито сигурността имат тук нещо общо. Става дума за аберация на разума, насочена към обезвластяването на индивида и трупането на контрол в държавата/бюрокрацията. Науката също няма нищо общо. Както би трябвало да знаем от Фуко, когато държавният контрол се развихри, нещо става и с разума, и с науката. Те изоставят своите правила и стават обслужващ персонал на държавната бюрокрация. По тези причини спасението не може да стане посредством наука. То може да стане посредством политика, т.е. в крайна сметка да има определени политически решения. Но това не може да се случи, ако просто се оставим в ръцете на сега съществуващите в БГ и в Европа партии. Двете традиционни крила не са си изчистили отношенията с Новото Средновековие. Десните надават ухо на сирените на държавния фундаментализъм, докато левите, окончателно варваризирани, са склонни да съчувстват на онези, които режат главите на случайни минувачи пред камера. Пътят напред си е все там, където винаги е бил. Неговото преформулиране е именно онова Рестартиране на Просвещението за което апелират разтревожени мислители като Юрген Хабермас и Салман Рушди. Самоопределението на индивида е онова, което двата фундаментализма отнемат, и е онова, чието отстояване е начинът да избегнем Новото Средновековие. Казано на политически език, не сигурността, а свободата на индивида и правата на гражданите над властта са съображенията, които трябва да обосновават всяко решение в сферата на властта и публичността. Като начало това може да стане чрез изваждането на бюрокрациите на светло. Прост пример. Ако европейските програми наистина искат да избегнат произвола, нека се поставят под контрола на публиката. Нека след всяко раздаване на пари за проекти се предоставят на медиите всички проекти, експертните оценки, заключенията по тях и протоколите от съответните заседания. По-сложен пример. Нека преди всяка Коледа бюрокрациите (или поне онези, които са оглавявани от минали през избори политици) дават пълен отчет за своята дейност през годината: какви цели са били формулирани, какво е направено и какво не. И нека цялата документация по извършената и неизвършената работа бъде предоставяна на всеки желаещ данъкоплатец. Най-сложен пример. Тъй като една от причините бюрокрациите да раждат фундаментализъм е тяхната несменяемост, нека бъдат отдавани на концесия, както са други естествени монополи. Политическото ръководство на министерството на спорта, да речем, обявява концесия за администрирането на неговите дейности за три до пет години. Събират се проекти от конкурентни екипи, оценяват се, анонсират се публично и - старт на работата. Така администрацията ще става все по- ефективна - все пак конкуренцията между желаещите ще е и по оста разход резултат. Да, това означава шоково увеличаване на конкуренцията, на свободата на индивида и на мощта на гражданското общество. За да стане всичко това, е нужен съзнателен политически и обществен избор в полза на свободата за сметка на вече развихрящата се машина на контрола. Ако този избор не бъде направен, съчетанието между религиозен фундаментализъм, държавен фундаментализъм и морални паники още в близките години може да ни стовари на главите Новото Средновековие в пълния му обем.
  
    назад