актуално
   предстоящо
   програми
   Граждани
   Образование
   Анализи
   издания
   цсп в медиите
   история
   мисия
   инициативи
   форум
   архив
Техните гласове
Дневник, 5 октомври 2004 г.
Евгений Дайнов - Център за социални практики - НБУ

Медийната престрелка по повод подновените обвинения на Иван Костов към ДПС за не-европейско поведение и “гетоизиране” на турската общност постави, макар по недодялан начин, правилния за днес въпрос по отношение на “българския етнически модел”: въпросът не толкова с интеграцията , колкото – с представителството .

Разликата е важна. “Интеграция” е пасивно понятие и опира до това, малцинствени групи да не бъдат изключвани от живота на обществото. “Интеграция” може да се случи отгоре- надолу, по един патерналистичен модел на добронамерено покровителство: аз те хващам за ръка и те интегрирам. Аз, властта, съм субектът на действието; ти, малцинството, си обектът.

“Представителство” е активно понятие и обозначава процес, чрез който самата изолирана група, без посредници, влиза в процеса на формиране на обществено мнение и на определяне насоките и целите на управлението. Така въпросът вече не е кой (да интегрира), а как (да се постигне представителство на съответната група).

В Център за социални практики се натъкнахме на тази разлика още преди пет-шест години. Резултатът бе спечелен – след години митарства – европейски ( Програма ФАР на ЕС ) проект, “Гласовете на отхвърлените”, в чийто край се намираме след двегодишна работа с представители на турската, ромската и българо- мюсюлманската общност.

Докато днес инициираният от Иван Костов спор е относно това, чрез какви политически партии малцинствените общности да получат политическо представителство (т.е. участие в определянето на целите на управлението), то преди години за нас въпросът беше: как малцинствените общности да намерят своето представителство в медиите – т.е. във формирането на обществено мнение и в определянето на дневния ред на нацията?

Ясно е, че ако в обществения дебат твоят дневен ред – страхове, надежди, намерения – не намери своето адекватно място, накрая общественото мнение ще стигне до визия за едно желано бъдеще, в което теб те няма.

На старта констатирахме няколко важни характеристики на нашата действителност. Най-лесна беше медийната емпирика. О бемът отразяване на малцинствени общности в печатните медии заема по-малко от два процента от общия им обем , докато тези общности формират най-малко 15 процента от нацията. Т ова разминаване само по себе си вече е сигнал, че има проблем: когато спорим по общия си дневен ред като общество, ние не чуваме онова, което вълнува поне една-осма от нас. Да не говорим, че в голямата си част медийното отразяване на малцинствена проблематика не се прави от хора от самите малцинства – т.е. върви се по линията на “интеграция-покровителство”, а не на “представителство- участие”.

Социо-културната емпирика се оказа малко по-сложна, но и тук стигнахме до значими заключения. Най-общо казано, отношението на мнозинството българи е именно толерантност – т.е. търпимост. Обясняваме си, например, че се търпим с малцинствата, тъй като сме живяли по тези земи заедно от столетия.

Тук възникват поне два въпроса. Първият: доколко трайно е подобно съжителство, на фона на сътресенията, които не са престанали на територията на бивша Югославия? Вторият: каква е перспективата?

Относно първия въпрос, трайността на мира между мнозинство и малцинства у нас се оказа по-здрава от тази при комшиите на запад. В България този тип взаимоотношения не само устояха, но дори в най-острите моменти – началото до средата на 90-те години на миналия век – не се наблюдаваха някакви значими рискове . Дотук, следователно, българската толерантност е преминала определени изпитания и се е оказала по-трайна от други подходи .

Но отсъствието на търкания между мнозинство и малцинства само по себе си не е индикатор за съществуването на справедливи отношения. П роблемът за съдържанието на българската толерантност остава. Тук се разполага вторият въпрос – относно перспективите на отношенията между малцинства и мнозинство в страната.

Всеки се е натъквал грозни сцени на липса на толерантност в българското всекидневие. Тренчев намира подкрепа в призивите за въоръжен отпор на ромската престъпност. Села и градчета обявяват гражданско неподчинение при появата на цигански родове на тяхна територия. Чиновниците от Министерството на образованието никога не са се запитвали, как се отразява върху психика та на турчетата и българчетата-мюсюлмани митологемите за петвековното турско робство, за зверствата на турците и за техните варварски нрави, залегнали в учебниците и в препоръчваната литература . Данните от допитвания разкриват стремителен ръст на предубеждението срещу “циганите” и сериозно намаляване на нагласата на мнозинството да търпи различия.

Чуждостта и другостта продължават да ни тревожат. Б ългарската нация все още няма позитивна програма за това, да се радва, че е толкова шарена и да развива своите различия и разнообразия като ресурс за успех .

Ако единствено навикът е основата на българската толерантност, съвсем логично е да се очаква появата на национална тревожност на тема новите малцинства. С тях никога не сме живяли заедно, не сме имали комшулук, не сме празнували празниците си. Каква ни е националната традиция на съвместно живеене с китайци, например?

За да прекрачим от света на търпимостта към света на истинското разнообразие са необходими усилията на цялото общество и на всички нива на обществен живот. Наложителна е промяна в училищните учебници, в тоналността на медиите, в националната митология. Наложително е отварянето на обществото към други и различни ценностни системи, нагласи, вярвания и практики.

Наложително е и медийното говорене да включва цялото разнообразие на групови, културни и общностни идентичности. Тогава, в началото на работата, решихме проблема за медийното представителство така: не е въпросът в това, всяко малцинство да има собствена медийна сергия – а “техните гласове” да бъдат справедливо и трайно представени в основните, четени (гледани, слушани) от всички медии.

Това решихме и затова в последните две години обучаваме по програми за аналитични, медийни и организационни умения внимателно подбрани 60 курсисти от малцинствата от всички краища на страната. Веднъж обучени, помогнахме им да навлязат (и останат, надяваме се, трайно) в местните и национални медии. Особено благодарим за съдействието на Дарик радио и Евроком-България.

Можем да направим няколко значими извода, които да са от полза и в сегашния дебат относно политическото представителство.

Първо. Инструментите на овластяване чрез представителство не са групово-специфични. Иначе казано: онова умение, което помага на етническия българин (французин, англичанин) да стане част от обществения дебат е същото умение, което помага в същата степен на етническия ром, турчин или на българина, посещаващ джамия. И в тази сфера, както в повечето други, решенията на проблемите са въпрос на техники и умения, които вече са измислени и проверени в практиката. Трябва да бъдат “побългарени” (“потурчени”, “поциганени”) дотолкова, доколкото да се стигне до максимален резултат в дадения специфичен контекст.

Второ. Основният проблем на заварената култура на българската нация е липсата на увереност в себе си, произтичаща от липсата на знание, как да се правят нещата успешно. Този проблем не е групово-специфичен, а национално- специфичен. Т.е. отнася се за българи, турци, цигани, помаци и всякакви други групи, които формират българската национална култура.

И затова основната ни слабост, без оглед на религия или етнос, е: нашата наклонност да се отказваме, да изоставяме усилието по средата, защото нямаме нито уменията, нито решимостта, нито ината, нито – убедеността да докараме усилието до резултат. Просто да овладеем нови умения се оказва недостатъчно. По-важното е да ги прилагаме, докато стигнем до резултат – т.е. до тяхната легитимация в действителността.

Провалите на нашите обучаеми – както и на нацията като цяло в последните 15 години – са плод на такова “българско” отказване; техните успехи са плод на решителното и упорито прилагане, в реална ситуация, на наученото. Началото на всеки успех е един и същ: научаване, как да постигнем целите си, последвано от упоритост при прилагането на новите умения.

Трето. Неминуемо идва моментът, в който научаващият и решително прилагащ нови умения човек израства отвъд простото “приложение” на другаде разработени неща. Започва сам да твори резултати, дневни редове и умения. От курсист (все пак – обект) става автор на случващото му се, защото си е решил проблема с липсата на самочувствие.

Като пример предлагаме следното, изработено от нашите курсисти.

ЕТИЧЕН КОДЕКС

Участниците в проект“Гласовете на отхвърлените” подкрепят тези български журналисти и медии, които:

•  Не споменават етническата принадлежност, вероизповеданието, расата, цвета на кожата, незаконорождението, недъзите, семейното положение или липсата на брак, пола или сексуалната ориентация на лицето, което показват или за което пишат и говорят, освен в случаите, когато тази информация е строго съществена в контекста на съответната случка, превърната в новина.

•  Правят всичко възможно събраната от тях информация да е точна и вярна и избягват представянето на мнения и предположения като установени факти, не фалшифицират събитията чрез изопачаване, подбор или погрешно излагане.

•  Не се намесват в лична скръб или лична драма, с изключение на случаите, значими от гледна точка на обществения интерес.

•  Пазят в тайна поверителните си източници на информация.

•  Не приемат подкупи и не допускат други насърчения да влияят върху професионалните им задължения.

•  Не изопачават истината заради реклама и други подобни съображения.

•  Бързо отстраняват всяка неточност с поправки и извинения на видно място и предоставят право на отговор на критикуваните лица.

•  Изповядват принципа на свобода на медията и дават възможност за критики и неограничено събиране на информация

•  Придържат се към журналистическите ценности честност, кураж, спр a ведливост, баланс, независимост, достоверност и плурализъм.

•  Приветстват честната и справедлива конкуренция, без да позволяват тя да накърни журналистическите стандарти.

•  Сензацията не е самоцелна задача за тях.

Харесва ли ви? И на нас ни харесва. Ако тези правила се спазват, общественият дебат рязко ще повиши своето качество, а оттук – ще можем да стигаме до по-успешно формулиране на националния дневен ред, в който всички да са представени.

Очаквани, като се има предвид националната култура, биха били реакции от типа: “Тия пък какви са, да ми казват на мен?” В малцинствените среди вече има нещо подобно с обратен знак: “Нарочно не искат да ни разберат...” Така стигаме до най-важния си извод, синтезиран от десетилетие практика с подобни проекти и инициативи.

И този извод е: има нещо, което е преди дори първата крачка към успяването, т.е. научаването. Преди научаването се намира готовността да си съпричастен. Тя на свой ред се състои от: скромност – да знаеш, че не си по- важен от другия само, защото си различен от него; чувствителност – към това, че другият вижда нещата по различен от теб начин; и солидарност – готовността да помогнеш на другия дори ако, за да сториш това, се налага да се откажеш от постигането на някакви свои си цели.

В крайна сметка българското общество е вече многокултурно и начинът да има цивилизовано бъдеще е да направи така, че всички негови култури да участват автентично, адекватно и реално в определянето на бъдещето на всички.

  
    назад