актуално
   предстоящо
   програми
   Граждани
   Образование
   Анализи
   издания
   цсп в медиите
   история
   мисия
   инициативи
   форум
   архив
Празни мисли на един празен човек
(сп. ЕДНО) – 2003/07
Автор: Евгений Дайнов
Бях на 42 години, когато реших, че отказвам да се оттегля с хленч в мрака. Отказвам да съм наблюдател на все по-отпуснатите си мускули (и бездруго хилави по рождение) и на все по-надуващия се корем/задник/бузи. На торби под очите и бръчки по лицето. На свеждането на безкрайността на света до общуването с хора, познати от четвърт век, разговорите с които се бяха затворили до ядене, обсъждане на познати, спомени за "лудешки години".
Всичко - в минало време. Подреждане и преподреждане на ръждиви отломъци на отдавна отминали събития. Обречено гледане през рамо. Темата за бъдещето: остаряване, болести, лекарства и лекари. "Виж моите разширени вени, как е твоето кръвно…"
Няма пък. Отказвам. Избирам да не участвам.
И си тръгнах. "Генчо окончателно откачи", казаха, след което продължиха както си знаят. Аз пък се заех с нещо, без изобщо да знам какво ще стане с онова, което източните мъдреци наричат сприятеляване с тялото.
Две години по-късно нося дънки с размер, в който за последен път съм влизал през пролетта на 1979 г. Никога не съм бил по-силен, по-бърз и по-издръжлив. Торбите под очите ми се стопиха до размера отпреди 20 години. И гастритът изчезна някъде и отведе със себе си повечето бръчки. Не прихващам грип. Зимно време ходя по фанелка и яке за ужас на публиката.
Freedom.
Миналата година, бях на 43, окончателно се отказах от появяването в костюм и вратовъзка там, където това се смята за приемливо. На официални срещи съм по тениски с отрязани ръкави, окичен с гердани и гривни; лятно време - предимно бос. Знам ли всеки път дали ще мога да свърша работата? Дали изобщо ще ме приемат, или поканят пак?
Не знам. А да не знаеш какво ще стане е свобода.
Как можеш да знаеш какво ще ти се случи точно днес? Нали можеш да срещнеш някого, който да каже именно онова, което да ти преобърне живота? Да видиш нещо, което да взриви в теб нови вселени - и ти никога вече да не си същият? Как са се обърнали листата на дърветата от лятната жега. Как сокол пикира край река. Или: среднощна дъга над Кремиковци.
Голямата атракция на робството е, че знаеш какво става. Голямата атракция на свободата е, че не знаеш какво става. За свободата не може да се мисли свито и притеснено. Свободата е абсолютно и следователно нагло състояние. Не можеш да мислиш за свободата и да вкарваш в мислите си граници - правила, условности и "дадености". Ако правиш така, ако си "реалист", нямаш работа на този терен.
Свободата е да можеш да бъдеш различен, нов, друг - внезапно и без подготовка, във всяка дадена секунда. Не се подчиняваш дори на онова, което си бил допреди малко - то вече е друго и е някъде другаде. Всеки може всичко. Който си измисля граници, се напъхва в клетка, която сам си е направил.
Да видим средния служещ, който всяка сутрин знае какво ще се случи днес. Той е взел решението да живее само в границите на работния си ден така, както някой друг му ги е спуснал. След работа пък се подчинява на разпорежданията на средата. Сяда на ракия и салата за новините в осем, гледа мачове и бие жената в петък.
Свободата започва с избор. Какъв дезодорант да си купим? Каква тоалетна хартия? И после, какъв да бъда - отпуснат и болен или стегнат и здрав?
Свободата е не-подчинение. Свободата е едно страно голямо, без-граници място. Това място се намира встрани, отвъд нагъчканото с граници всекидневие, в което натискът е да се подчиняваме на чужди разпореждания.
Ако обаче свободата е отвън, то значи ли това, че бягството е единствената възможна свобода? Повечето сериозни, т.е. заложили всичко, включително живота си търсачи на свобода наистина са бегълци. Някои бягат в отшелничество, където общуват само със себе си и директно с Вселената. Други бягат в главата си с ЛСД. Трети бягат на групи и правят хипарски общества, където живеят по правила, които сами са си измислили.
Четвърти са разбрали, че пътуването е мястото и времето, където няма място и време, а свобода. Freeborn Man (Outlaws). Freebird (Lynyrd Skynyrd). Rolling Stone (Muddy Waters). Drifting (Jimi Hendrix, Gary Moore et al).
Бягството обаче не е достатъчно. Всеки вид бягство има крайна спирка и следователно е бременно с ограничения. Отшелникът става роб на природните условия, сезоните, болестите. Пътуващите в главите си неизбежно "кацат" и се оказват отново в "реалния свят" на границите. Хипарските комуни стават роби на изолацията и могат да развият всякакви практики, отричащи избора (т.е. най-основното в свободата) - да се откажат от електрически ток; да си изберат гуру- диктатор ("Плажът"); да се хванат в капана на бедността. Дори самостоятелността на пътуващите хора много лесно може да се превърне в самота, което си е чиста проба затвор. Защото свободата е щастие, а щастието настоява да бъде споделяно с други хора.
Истинската, бляскава, възбуждаща, пълна с тръпнещо желание и с изстудяваща стомаха неизвестност свобода я има само в първия миг на бягството. Вече си напуснал някаква клетка. Още не те е хванала рутината на пътуването (стюардесите не са ти съобщили, чо по време на 10-часовия полет не можеш да избереш да пушиш). Не си стигнал и до точка Б, където те причаква друга клетка.
Бягството привлича именно с този първи миг. Постоянно бягащите си осигуряват много такива мигове. В последните десетина години и аз си измислих такава "работа",че да съм постоянно на път. Тази работа си я въобразих от нулата, от разбирането, че свободата е голямо празно място без граници и всичко е възможно; не съм търсил да ми "дадат работа", защото такава "работа" системата не предлага. И аз съм беглец и ги трупам тия първи мигове на бягството. Това е един паралелен живот, встрани и отвън на другия, уседналия. Успореден и доста по-дълъг.
Не е достатъчно. Не може единствената възможна свобода да е първият миг от някакво бягство. Или си свободен, или не си. Тук разговорът се премества от "отвъдното" на свободата към "вътрешното" - към теб, любезний читателю, не поглеждай към останалите.
Свободният човек е празно място, тичащо към празно място. Ти не знаеш кой си, затова можеш да бъдеш всякакъв, по всяко време. Ти не знаеш какво ще се случи днес и можеш да участваш във всякакви случки. Ти не знаеш, тръгвайки на път, къде ще стигнеш, и можеш да стигнеш навсякъде и по всяко време.
Ако нямаш вътрешна празнота, не можеш да пътуваш из себе си, на път към свободата. А когато едно пътуване не е и пътуване в себе си, то е просто преместване на примерно 90 килограма инертна маса, съставена от течности, кости, сухожилия и тлъстина, от точка А към точка Б.
В края на всяко пътуване из свободата, дори на всяко отделно взето бягство, си друг. Или просто не си бил там, където трябва. Свободата е празно място в празно място. Арена без граници, положена в арена без граници. Когато не ти нареждат какво да правиш, правиш каквото си искаш. Място има. Празно е.
Ако не пътуваш из себе си, ти си нещо като германска група в тибетски храм, която бърза, за да спази графика за обяд. Вътре в туристите няма празнота. Вътре е пълно с идващия обяд. И германската група не може да влезе в онова, което е всъщност тибетският храм. Защото той не е обяд. Той е друго.
Свободният човек е празно място в празно място, който никога не знае какво ще стане и следователно очаква, че може да стане какво ли не. Затова в свободата няма бъдеще, както няма и минало. Това не значи, че свободата е живот за мига. Вярно, има миг. Знаем и кой точно е той (първият миг от всяко бягство). Но също така знаем, че свободата не е частично състояние. Или я има, или я няма.
Свободата е едно постоянно сега, един до безкрайност разтегнат миг, ако щете. Но този миг не е чертичката помежду вече подредени неща. Времето, което е свободата, е друг вид време. В това време се случва събитието "правим, каквото си искаме".
Казвали сме, че свободата е абсолют - или я има, или я няма. Обявили сме бягството за илюзорно решение. И не сме приели програмата "Живей за мига". Какво следва от всичко това? Философите на Х²Х и ХХ век биха казали: "Ами от това следва онова, което винаги сме казвали - че свободата е едно постоянно терзание, страдание, болка, разкъсване. Един опит за постигането на невъзможни състояния и следователно един нещастен начин на живот макар единствено достоен за човешкия дух."
Не може да е така. Нещастието е най-радикалното ограничение. Всеки, който го е изпитал, знае това. Когато си нещастен, но можеш да виждаш. Не можеш да мислиш. Не можеш да си въобразяваш. Не можеш да дишаш дори. Не може това състояние - на най-крайните ограничения - да е състояние на свобода, т.е. на най-радикалната липса на ограничения. Онова, което трябва да може да се направи, е да се избегне капана на мига. Без да напускаш обществото, да съумееш да си празно място в празно място. Да разтегнеш като един презерватив онова сега, което е свободата - и го нахлузиш върху тук, върху обществото. Ако успееш, преставаш да бъдеш частичка от обществото, длъжна да му се подчинява, защото то е по- голямо. Обществото става частичка от теб. Заема някакво скромно кьоше от твоята празнота. Можеш просто да го наблюдаваш с интерес и да му се чудиш на акъла ила да не се занимаваш с него.
Да правиш каквото си искаш. Freedom.
Това е крайната цел на пътуването към свободата - дори тогава, когато се налага да си тук, да си там. Да не ставаш предател само защото си се върнал. Да правиш онова, което ти решаваш да правиш, по начина, по който ти избораш да го правиш. Да знаеш, че Вселената на всяка крачка подпъхва под носа на свободния човек не случки, а приключения.
Да си съвършено, абсолютно, докрай и без уговорки наясно, че днес може да е твоят последен или твоят първи ден.
В замяна на което окръжаващата среда ще те нападне. Не може да не те нападне - как ще си вярват, че живеят единствено правилния живот, ако наоколо хвърчат хора, които правят друго - правят каквото си искат? Помага, ако можеш да отвърнеш по следния примерно начин: "Ето ви всички признаци на приличие, които искате от мен - женен съм за една и съща жена 22 години, синът ми скоро става бакалавър, имам имоти, научни степени и звания, публикувал съм две-три дузини книги… Плащам си данъците и гласувам. Спазвам правилата на уличното движение, не крада и не убивам". Хвърляш им обвивка, върху която е нарисувано онова, което искат да видят. И докато те я зяпат и се чудят къде всъщност си ги преметнал, правиш каквото си искаш. А като вдигнат поглед да те захапят наново, ти вече не си нито там, нито такъв, какъвто очкават. Друг си и си другаде. Защото си свободен.
Работата не е само в това да не извършваш предателство към свободата. Ако успееш да си свободен-в-обществото, появява се възможността да практикуваш най-висшата, всъщност божествена форма на свобода - творчеството. Не само да правиш каквото си искаш; не само да правиш от себе си онова, което искаш. Но и да твориш света.
Носиш ли отговорност? Носиш. Отговорност винаги има там, където има повече от един човек. Свободният носи особено голяма отговорност, тъй като прави каквото си иска. Той не може да се измъкне от въпроса "Ти защо така?" с позоваване върху дадености, ограничения и разпореждания, идващи от другаде. Той е авторът и той носи отговорност за онова, което е сътворил.
Свободата не поражда задължения, но свободата поражда отговорност.
И накрия - въпосът относно щастието.
Щастието е съвпадение на празнотата и без-граничността в теб със свободата и без-граничността на Вселената. Щастието - това са онези цветове и звуци, които те изпълват, когато не си запушил главата си с образа на евентуално задаващата се пържола. Щастието е онзи възторг, който те обзема, когато разбереш, че принадлежиш - че си си вкъщи, а къщата ти е Вселената.
Щастието е радостта от постоянното творение - от правенето каквото си искаш.
Щастието и свободата са едно и също нещо. Не може да има трайно щастие без свобода. Не може да има трайно състояние на свобода без щастие. От време на време - човек е все пак ограничено същество - се налага да се плаща с валутата на страданието. Това е малката смърт, с която се заплаща големият живот в свободата.
Щастието най-накрая е единственият начин празното място, което е свободата, да бъде населено с други хора.
Не знам дали това последното е много важно. Но когато наоколо има други хора, със сигурност е по-забавно.
  
    назад